Към Вапцаров
Животът отново мирише на гнило
и с примка за гърлото пак ни е хванал.
Душите – отровени, спечени ниви;
от вярата семе дори не остана.
Оная жадувана, чакана пролет
така неусетно дойде и отмина –
обречен и кратък бе нейният полет,
а краят не идва на страшната зима.
Така и навярно ще свършим в студено.
В двубоя с живота ще паднем надвити –
с измама успя дързостта ни да вземе,
и с валяк железен премаза мечтите.
Завода живот, който почнахме с песен,
без покрив и с празни прозорци остана.
Разяде го старата лепкава плесен,
развяла победно мухлясало знаме.
По вярата вече не стрелят с куршуми –
по-сигурни средства за нея откриха.
Изтребват я с лъскави, хлъзгави думи
и с пачки зелени купуват душите.
А хлябът отново не стига за всички.
И ти, който щедро ни хранеше с вяра,
дали ще простиш, че оставихме хищници
и вяра, и хляб, и мечти да ограбят?
Дали ще простиш, непростени поете,
че пак мрат децата в задушни коптори?
Сами си строшихме послушно крилете,
земята отново не чувстваме своя.
На теб не простихме дори и смъртта ти.
Със нея и с твоите стихове спорим.
Ти даже предсмъртно любов ни изпрати,
а някой прелива ти гроба с отрова.
© Вася Борисова All rights reserved.
