Късен проблясък
Огнени дири, изпъкнали вени,
слънцето изпекло е всичко навред.
Очите дълбаят, устни сумтят - време е...
Ти идваш цял побелял, изстинал и блед
- Добър ден! Не ме ли позна?
Очите впериха се, лицето се изкриви,
пребледня, изтръпна и и притъмня,
сърцето и заудря по нажежените гърди.
Мъжът беше стар, побелял като сняг,
прегърбен и сух, като изкоренено дърво.
Тя едва вдигна глава и вцепени се пак -
сън и реалност в едно.
- Нима т-ттти си... - заекваше тя
погледна го с невярващи очи и замълча...
- Да, аз съм твоят баща.
- Ти ли?
- Ти? - от бяс крещеше тя.
© Силвия Илиева All rights reserved.
