Зад мен потулен е домът ми в мъглите.
Отмествам клоните от своята пътека.
В бъдещето взират се очите,
в несигурност с носталгия нелека.
Дете съм и уплашено се лутам.
Листенце съм сред клонки на брезичка,
които колебливо с длани бутам
да диря пътя си напред самичка.
Дали се губя или се намирам?
Сама съм, но съм толкова решена.
Къде ще стигна, само подозирам.
Вървя напред – по детски устремена!
© Мария Божкова All rights reserved.
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
