Лошият стол
На този стол седях, когато
се стреляхме с нелепа жлъч.
Ти рече, че съм те оставил,
а аз роптаех като мъж.
На този стол седях и после,
в онази вечер от сълзи.
Аз страдах от бодли-въпроси,
а ти бе хлип неутешим.
И затова намразих стола.
Той бе проклятие за нас,
една четирикрака болка.
На него спрях да сядам аз.
Избягвах го като прокажен,
заобикалях отдалеч.
И тъй изгубих нещо важно
във тесния апартамент.
Изгубих педята пространство,
заемано от стола лош.
Стесни се тъй светът ми, както
денят изяжда се от нощ.
Не бива все да се предавам,
не бива да съм толкоз слаб!
Че току виж Земята стане
един неискан, мрачен свят,
от който вечно се страхувам
и бягам... само че къде?
На Марс живот не съществува,
щом на Земята съм роден.
Сега на този стол ще седна.
И лош да е, аз нямам друг.
От там към тебе ще погледна.
Да те почувствам. Ето тук.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
