Луна

Студена грееше в нощта,
тъжна сякаш плувнала в сълзи.
Няма кой да й даде ръка,
загубила отдавна красивите слънчеви лъчи.

Дупки по лицето нейно зеят,
от хиляди болезнени стрели.
Песни за митовете нейни пеят,
без да знае никой колко сърцето я боли.

Душата на богиня в себе носи,
омагьосана сал за миг от злото.
Всеки ден задават си хиляди въпроси,
що ще й е на нея без доброто.

Луна всеки я нарича,
забравено е името й нежно.
Дали като нея някоя може да обича,
дали помни лицето й красиво, белоснежно.

Ще разберат след време истината нейна,
за раздялата й в любовта.
Как видяла е за последно Слънцето да грейва,
и вечно живяла после е в нощта.