Небето изведнъж освирепя,
отхапа от луната за последно,
а тя, нащърбена, се крие от света,
зад пухкавия тъмен облак.
Надеждата остана да блести -
луната се изгуби в срама си,
огледа се в морето и се натъжи -
ала ликът ú вечен е в безкрая.
Отплува болката от нечий бряг -
с водопадни сълзи полумесецът заплака
и вместо буря да се извиси,
посипа със роса земята.
© Радосвета Петрова All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
anonimapokrifoff
Ти как си, сине, в твоята чужбина, където океанът пръски мята? Когато ти оттука си замина към по-доб...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
