Тръпне тя. Гори и стене. В сърце ми.
Разгаря се и тихне. Нейде вътре пак.
И ме прегаря - до студено.
Просветвам само в този мрак.
Намеци ехидни за сребърни години.
С мене. Да, старея с нея! Тлен ме чака.
А нима сте вие без жени, деца, мъже, Родина?
Без пламъците техни човека гасне.
Затова Вселената в мен я е вселила.
Взела я назаем от звездите ясни.
Роден съм аз от нея. С нея ще умирам ...