Люлка в лозето
Люлка в лозето
Люлее ме ръждива люлка –
тя скръцне, аз – след нея,
а по лозите стъпва „суховея”
сещам го, макар – и с „бурка”.
Защо сред лозето, на круша
дядо я е вързал – едно въже дебело
с дъска връз него (тъй са люлките на село)
и ръждата, може ли да е от суша?!
Или от стискане на зъби скърца –
да ме удържи (сирачето е натежало)
както и преди. А сърцето, вие на умряло
и в спомени, предсмъртно хърка –
че само люлката ме гушваше тогаз –
приспивна, като майчин, топъл скут,
че дните на сираче, тъй модри са от студ,
и порязани, лозите с мен плачат на глас.
Пръстите ми, стиснали конопената стяга –
представях си, че са юзди на кон крилат,
а земята под нозете избутва детския ми ад –
в очите ми – как маминият гроб се сляга...
Идвам, мамо, виж – въженцето тънее,
дъсчицата не може да ме носи даже,
ако падна – зряло грозде ще премажа.
Идвам, че което ме гореше – то не грее.
Не знам защо е тъжно лозето
и кобни сенки хвърля върху мен,
и студувам, а е люлчен, топъл ден –
може би защото аз съм лозето,
а люлката – измислена от мен…
А как люлчица за мене, само исках ,
някой да направи… или върже –
че е от обич, ако трябва – да излъже…
с таз тъжба, мамо,`сичките си стихове написах…
Рени
това стихотворение е без сякакви претенции да е поезия в смисъла на избягване на повторения и всякакви други изисквания и правила
© Ренета Първанова All rights reserved.
