Махово...
Някакви вятърни мелници…
Дон Кихот и пажът му Санчо
ги броиха – няколко пъти,
там, на поляната.
Броиха техните ветрени махове.
Дон Кихот, качен връз стремето на своя
стар, уморен Росинант, размахваше
упорито ръце.
(Днес дори доспехите
му се сториха твърде тежки.)
Бяха поели вода.
И брои си – мах след мах, подир мах...
Като че гледаше махалото на стенен часовник.
А Санчо го следеше неотменно
и повтаряше всяко негово движение.
Дори вятърът притихна след тази гледка.
Застанал под сянката
на стария дъб, малко встрани,
за да го наблюдава,
но без да се чуди на
рицарския му ентусиазъм.
- Не за да се бори с...
вятърните мелници,
тези безмълвни титани,
а да отброява
колко маха...
му остават още.
© Нели All rights reserved.
!
