Отцежда капка подир капка
от наранената зеница
небето. Сивата си шапка
догонва вятър с плащеница
развята – знаме подлудяло,
пронизва дървесата зимно.
Трепери бѝло побеляло,
осъмва махалата димно.
За лято бяха закопнели
цветята и тревите тучни,
но облаците долетели
заливат ги и тътнат звучно.
Изплаква майката природа
тегобите от сеч човешка.
Макар да сме от зла порода,
обича смъртната си грешка.
© Светличка All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
