Между небето и мравуняка... Ядосано.
Потърсих си крилете – грапав белег
върху гърба ми спомени навява.
Пълзейки по земята ежедневно
забравих откога не съм летяла.
В началото отлагах. Нямах време.
(По-важни грижи все на мене чакаха.)
А с всеки ден и с всеки него следващ
в мравуняка задържаше ме навикът.
Товарът на гърба маскира липсата…
(Летенето приемах като даденост)
Сега когато искам да политна
разбирам, че съм безобидна мравка.
Не хапя и не жиля… Не умея
клеймо да слагам в знак на притежание.
Макар и под земята да живее
инатът твърдо дава обещание
табута и прегради да прескочи
и да докосне синьото небе.
Известно е: щом мравка се ядоса
порастват ù и жило, и криле.
© Дочка Василева All rights reserved.
