Очите са слаби, коленете ми щракат.

Годините вземат по малко от мен.

Седемдесета, хванал съм влака,

пътувам усмихнат, с мечти окрилен.

Влакът пуф-пафка без никаква спирка.

Такъв е животът - път и съдба.

За всички успехи влакът изсвирва,

при неуспехите е тишина.

Не виждам шофьора, но вярвам във него.

Влакът е пълен, но всъщност съм сам.

Случки различни, трайни и бледи,

нахлуват в купето и бягат от там.

Колко съм минал зная прекрасно,

колко остава, не зная това.

Уж като цяло всичко е ясно,

но със въпроси е мойта глава.

Бързам да стигна, но искам полека.

Противоречие май, че съм аз.

Вечно пътуващ е просто човекът,

шум от пейзажи и... мръсна газ.