Меланхолия
Ужасно уморена съм от солени сълзи,
от картината на предадени, разплакани очи
за това, стоя навън, когато дъжд вали -
никой не вижда тягостта на мойте сълзи.
Но животът е в пространството миг -
лиричен или драматичен, като стих.
Моят път във фалш, безсмислена вървях,
тих китарен звук е бил, сега разбрах...
Но виждам аз сега, че дъждът е спрял
и че светът напук на него е оцелял...
***
Мой живот - финална строфа, думи меланхолични,
хартия жълта, мокра от дъжда и хора безразлични...
Мой живот - начало и край, тъй неделими
и мечти нереални, но все пак изпълними!
© Росица Саси Дамянова All rights reserved.
