Метаморфози на очакването
Досега бях трева. Молих вятъра да ви разкаже
за вечерните страсти на моите сънища луди.
Но пораснах до тази невидима ъглова паяжина,
след която съм прах — уловена без взлом пеперуда.
Помня как по луната блещукаше звездният обрив
и денят как настъпва — дъждовен, навъсен и тежък.
С нежен лупинг росата приплъзваше тяло заоблено
по зелената шанца на моите крехки растежи.
После станах бреза и ме галеше вятър петролен.
Будна чаках отнякъде нечие идване скоро!
Раменете до смърт ме боляха, но идваше пролет.
Дъждовете отмиваха с гръм паметта ми. До корен!
Пенелопа е тази бреза. Вече знам — Пенелопа.
Всяка пролет смолата ѝ чака сигнал от морето.
И когато кълвач по кората ѝ бяла затропа,
припознава не рана, а кораб сред клоните клети.
Днес заплитам в косите си седмия цвят на дъгата —
тя отдавна заспива пленена от моите длани.
Малък кораб-мираж пори с вяра вълни полегати
и дори да го гоня — при мене докрай ще остане!
---
© Станислава All rights reserved.
