Загасва и последната надежда,
родена от безкрайната тъга
и тъмнина душата ми повежда,
за да се срещне с твоята душа.
За първи път обичам тъмнината,
не ме е страх от сивото лице.
Едва сега усещам красотата,
забулена от черното перде.
Докосват се телата ни ефирни,
а мракът се оттегля като страж,
за да прикрие ласките неспирни,
които дълго са били мираж.
© Наташа Басарова All rights reserved.
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
