Мога и без тайната вечеря
на Ст.
Не със злато, косите ти, мила, сравнявам,
нито с мед на очите ти кротката благост.
Несравнимото нека в клишета възпява
този, който живота за утре отлага.
Аз не помня на дните ни слънчеви броя,
нито колко са моите ризи изпрани.
Мен ми стига на твоята нежност покоя
и да стопля ръката ти малка със длани.
Да изпием по чаша усмихнато вино
върху тази, от спомени пъстра, покривка.
Щом допуши лулата си стара коминът,
слънчогледа, до мен да си легнеш с усмивка.
За какво да решавам безсмислени ребуси
и да слушам на дните тромпета тревожен.
Искам само все тъй да си бъдем потребни
и смъртта, като дълг неплатен, да отложа.
Затова ти го казвам със простички рими
от върха заснежен на последната кота:
като сол и пипер те обичам, любима,
и поръсвам филията с мас на живота.
© Димитър Никифоров All rights reserved.
