Монолог със себе си

За кумирите, за идолите,

за вярата, лъжата...

За обещанията наши,

че винаги ще бъдем с другите!

Са всъщност опашати.

Желанията наши в едно се

спират... Те винаги със другия в

едно се конструират.

Но в живота страшното е толкова

забавно че всеки се стреми към

него тайно.

А обещанията са си обещания,

които едва ли някой би опазил!?

Но с сърце открито би те мамил.

И би на другите раздал комбоз -

от идеал.

Но всъщност

всеки обещания дава,

къде брачни и предбрачни.

Но всъщност пак толкова

лесно пресъздава илюзията че

всичко дава.

И пак отново на старта

подредени със свойте обещания

несъкровени!

И бум лъжата става опашата...

Защо тогава сърдим се на другите!

Щом нашите не спазваме!?

Дори казани с голямо желание...

Наистина защо?

Макар че няма оправдание,

пак се почва с обещание!!!

Ами това е.