Мостове на тъгата
Напукаха се устните от жаждата
на чашата до тях нестигнала.
Пустинята на дните стяга впряга си
и дюните безбройни пак издига.
Сред тях си точката безмълвновтренчена,
към хоризонта-примка, режещ шията.
Пореден шерп в кервана от обречени,
сираче непорасло на стихията.
Разказвай кратката си автобиография
на камъни крайпътни и безименни.
Крещи, изгубил сили, срещу вятъра,
мечтите ти изтръгнал непомилвани.
И може би ще се прелееш в ехото
на заглушените до смърт стенания.
Ще осъзнаеш най-накрая смисъла
на възкресилото те разкаяние.
© Младен Мисана All rights reserved.
