Моят експрес
До гарата „НАДЕЖДА“ взех билет,
качих се от разбития перон
и с влак от меланхолия обзет,
потеглихме с прощален свирков стон,
през мъдрите скали освободени
от мисли за безсрамие и свян.
През тръпнещи гори озадачени,
защо не са описани в роман?
През изворните пръски, тъй отнесли
със звуците си грешната тъга.
Че пак не са възпяти в сладки песни,
на нежни самодиви във нощта.
Очите ми танцуват, но пътувам
разсичайки жестока самота.
Изпълнен със мечти, аз не сънувам,
а с жадни глътки пия от света!
© Данаил Таков All rights reserved.
