Моят храм на живота
След цяла вечност на терзания,
изпълнили до гуша мойта лирика,
преседна ми, защото е мълчание
щом няма кой да чуе вѝка ми...
Но някъде в дълбокото на времето,
когато вероятно всяка карма
зачева ни години преди бременни
да станат родните ни майки -
тогава си се врекла в мен.
(Отскоро? Няма как да го повярвам.)
Решил е Бог да бъда отмъстен
с любов, но първо нека я изстрадам.
Сега високо, с погледа на сбъднат
ми идва да се смея чак до съ̀лзи,
а помня в колко утрини осъмнал
от будни нощи все те търсех...
И колко пъти се заклевах в дявола,
че Господ ми обърна гръб,
така да стори, че покварена
да бъде с болка всяка плът.
Гневът обсебва всеки разум
и без познание се ослепява.
Прости ми, Боже! Осъзнавам,
че аз самия не прощавах...
А моят кръст блести в очите ти.
Поглеждам те и става видима -
онази вяра, дето в стихове
е всъщност жажда тъй неутолима.
Дали напразно бе това усилие -
да търся в себе си вината?
Та аз съм се родил безкрѝлен.
Защо прохождах в небесата?
Едно е сигурно и неслучайно -
дотук живях да бъда грешен,
и паднал в дъното на своя край,
с любов, покълнала да ме посрещнеш.
И сигурно до гроб ще питам -
кога съдбата те намисли,
да бъдеш святата Обител,
в която моята душа пречистих?
©тихопат.
Данаил Антонов
07.06.2024
© Данаил Антонов All rights reserved.
