Моят път
Следвам осевата линия
със скоростта на вятъра.
Кой знае с колко конски сили,
но ми напомня за съдбата.
Кормилото ѝ все ме направлява,
Посоките ми дирижира…
Оставя ми да си въобразявам,
че пътя си сама избирам.
А всъщност е опънала юздите.
Пришпорва ме рава̀н, ту по завои.
Едва ли пу̀ка и, че трудно дишам,
и че изпадам в изнемога…
Но тя не знае, че от любов,
море да е, ще го преплувам.
Небе да е, с перо едно
нов път по него ще си нарисувам!
Моят път без мене е нищо!
Аз за него дали съм съдба?
Само знам, че за мен е Камино,
аз - пилигрим към светите места!
© Даниела Виткова All rights reserved.
