Идваха да грабят.
Каквото взеха – взеха.
Дали го пазят?!
Не знам, не вярвам.
Вероятно колкото
да отмъщават.
Обичаха не мен,
а тялото ми
и това, което
позволявах.
Обичах ги
и взимах своето
като причастие.
Дали са ме обичали?
Навярно, да!
Но не видяха
в мен Жената.
Не ме приеха.
Нужно е участие.
Аз отнемах
от душите им.
А за сбогом -
същността им.
© Росилина Хесапчиева All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
