Мълчи ми се
Мълчи ми се
На този ден ми се мълчи.
От срам. От болка. От безпътица.
Горят очите му, като звезди
а мен ми е виновно и ми се мълчи...
Чувам само как скърца въжето.
През февруари се беси надеждата.
То, сърцето, да беше клепало,
та да прогони завинаги псетата.
Трийсет сребърника - толкоз изкара,
оня, що паметта му оплю.
Вместо факел, гася ядно цигарата.
По телевизията, с патос говори едно парвеню.
Какво със заветите твои направихме?
Апостоле,
на оня свят сигурно няма да ни простиш!
Заслужихме си сами държавата,
мизерията и цялата кал,
щом за бесилото твое забравихме
и за туй, че курбан за нас си се дал!
Мълчи ми се...
© Лъки All rights reserved.
