На брат ми, който ми липсва
Уж пораснах и вече не съм на тринайсет,
и умея да слушам, разбирам и споря,
даже знам как да кажа "Здравей" на китайски,
но и днес не умея със теб да говоря.
Може би съм пораснал различно от тебе,
някак малко напук или много потайно.
И не зная дали с теб си бяхме потребни,
и дори не си спомням живяхме ли заедно.
Ти бе тук, ала аз все замръквах отсреща
и заспивах с идеята сам да се боря.
И макар че преди да заспя те усещах,
не поисках да мога със теб да говоря.
После... после животът съвсем се озъби
и останаха само суровите нерви,
а те, брат, не говорят, защото са кървави,
само вият и лаят с езици от червеи.
Изръмжах. Прокълнах. И затръшнах вратата.
И си мислех, че теб съм оставил отвънка,
ала после видях, че пак аз съм оттатък,
вън от теб, вън от мен, и се лутам безсънно.
Как ми липсваш! Безумно, бездънно ми липсваш.
Но не мога дори и това да ти кажа.
Мога само последния ред да допиша
и със Ковърдейл да се стопя сред миража.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
