Сама съм на пустия бряг,
морето следите ми слива
с вълните във шеметен бяг,
а слънцето бавно се скрива.
Последни червени отблясъци
процеждат се, бавно се стапят,
обагрят златистите пясъци,
във синия здрач се потапят.
Вдишвам, поглъщам прибоя,
с очакване сплитам го нежно,
с надежда, че там, след завоя,
ти ще ме спреш неизбежно.
Че може би там, след завоя,
времето, някак заспало,
е взело в прегръдката своя
бляна за ново начало.
© Евгения Георгиева All rights reserved.
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
