На двайсет обичах до лудост,
до забрава, до себеотричане.
Не любов – смъртна присъда.
Сега се будя, за да ме обичат.
На двайсет мислите пъклени
горяха с изгрева в яркочервено.
На двайсет стъпвах по въглени.
Сега земята разцъфва пред мене.
На двайсет бях като птиците –
все във високото, стръмното, чудното.
Осъмвах, пареха ме зениците.
Сега се уча да живея мъдро. ...