На Добрич
Моят град,
често ограбван
от велможи и бели яки,
честно, по-мъжки,
изкарва си хляба
и сърце има
с всички да го дели.
Той е красив
с набразденото чело,
дето дълбае
съдбата своя урок
и днес ветрове брулят
и не прощават,
че земята е негова мощ.
Красив е
с бялата риза,
по жътва
и в дълбока бразда,
кога сълзата
до семе зарива
и я превръща
в жива вода.
Красив е.
Синее просторът
в очите му детски.
Дръзко сърцето ражда мечти.
С ръченика* завива надеждите,
в напукани длани
бяла лястовичка
с нежност държи.
Моят град с обич раздава
хлебна пита
и тих благослов
за слънце,
за жито,
за много любов,
да има народа ни.
Да го има човешкия род!
© Лъки All rights reserved.
