На една въздишка разстояние
Ти как си, дъще? Аз правя консерви от боба,
днес си набрах магданозец и пресни домати.
Ходих на татко ти, да му прелея на гроба,
цвете занесох и сладки, от леля ти Кати.
Мене, от него дели ме дълбока въздишка.
Чувствам, че скоро ме чака оная пътека.
Взех да говоря на Господ (от себе си скришно).
Знаеш, не вярвам, но с Него е, сякаш по-леко.
Иначе, взимам си пенсийка, стига доволно.
Триста за мене, стотина – от татко ти още.
Тока платих и брашното. Обаче съм болна.
Вчера дойде да ме види и докторът Гошо.
Вика: "Ще трябва да сменяме клапата, Васке."
Ех, ще си ходя, разбрах го и рекох да пиша...
Дъще, не искам да тръгвам по мъките адски.
Вече с баща ти дели ни едничка въздишка.
© Деница Гарелова All rights reserved.
