На грешната гара
Мечтите ми сякаш се вдигат на пръсти
с идея да стигнат звездите.
Но в свят, прозаичен, досаден до втръсване
умират, стаени в очите.
Без тях май все гоня пропуснати срещи.
Живея със старите спомени...
А после съзирам парченца надежда
и в стихове с теб си говоря.
Макар че денят ми се рее разсеяно
и крачи с несигурни стъпки...
А пътят към теб все по-странно бледнее
сълзи като дъжд и помръква.
И само нощта си е моя, все чака
нахвърлила триста задачи.
Отдавна най-верен другар ми е мракът,
уютно намята ми здрача.
Как тъжно светът в кръговрат се повтаря,
как тъжно в лъжи се пилеем!...
Убили мечтите, на грешната гара,
досадно и сиво стареем.
© Йорданка Господинова All rights reserved.
