На парсеци от людското безумие
Денят като пустиня суха ялов е,
а аз дори сред пясъци цъфтя,
тъгата ми поднася равни дялове
от думи приседливи и цветя.
Преглъщам ги с кафето черно думите,
цветята са изкуствени. Е, да.
Аз млъквам. Писна ми от скудоумните,
в стиха нагарча прѝвкус на беда.
И изворът на времето затлачен е,
с нахални, саможиви суети...
Протрити са крилете ми от влачене,
но още мога. И ми се лети.
Нощта ще дойде. Отново новолуние.
Аз – бяла сова, пак ще полетя.
На парсеци от людското безумие,
звезди ще бъдат моите цветя.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
