Начупено време и скъсан пейзаж
От влака отделям на пътя крилата.
В зелените ниви ги слагам с ръка.
Животът е песен отдавна изпята.
Кръвта ми е млада. До вихър летя.
Вървя до Балкана в зелени магии.
На релсата плаче напукана длан.
Цветя за избрани успях ли да свия?
Плътта зачерви я от кожа колан.
От камъни бели издигам защита.
На слънцето меко говоря за теб.
То слуша и грее. Не смее да пита
за нашите думи и спомена блед.
Обичам цвета ти, косите, очите,
и тичам към твоето диво сърце.
Обличам дъха ти, нали си кокиче?
Обричам света ти да бъде дете.
Целувам ръцете. Очите ме пият.
Будувам за време, прекарано с теб.
Сънувам живота, но ангели бият
камбана, която ме връща напред.
На гарата слизам. Денят си отива.
Минутите тракат, но ти си мираж.
Завесата пада. Героят загива –
в начупено време и скъсан пейзаж.
© Димитър Драганов All rights reserved.
