Надеждата, която не умира
НАДЕЖДАТА, КОЯТО НЕ УМИРА
В поройни и среднощни дъждове,
когато нямах топъл дом и стряха,
край мене чувах спътник как снове
и как душата ми прегръща – плаха,
отправена към странни далнини,
изпълнени с безкрайни неизвестни.
Димящите зари на здрача син
ме вдигнаха над тях – да не изчезна.
Аз никога на срещнах този дух,
подкрепял ме по хлъзгавия сипей.
Намерих робата му в бала дрипи.
Светът с ръка ли лека е съсипал
представата за тайния спасител,
за истината щом остава глух?
© Валентина Йотова All rights reserved.
