Надеждица една
Една надеждица у мен все още
свита на кравайче под сърцето
тихичко проплаква в будни нощи.
Слушам я и мудно часовете
до деня, от синкавия здрач
раждащ се, с умора отброявам.
Вслушвам се във тихият ù плач
и непоносимо осъзнавам,
че макар такава – крехка, малка –
само тя единствено ме спира
с идващия ден да не умирам
като духнат пламък от запалка.
Само тя нашепва ми, че още
може би в живота път ме чака,
че когато най-дълбока нощ е
преди изгрев, най е плътен мрака.
Казва ми, че може би приятел
в този час за мене със тревога
се е сетил, и че ми е пратил
вест отдавна чакана. Че мога
утре, може би, да се изправя,
нищо че сега на колене
съм поставен, че живот и здраве
ми остават – засега поне.
Засега! Че ден след ден изглежда
все по-непосилно да живея.
Ех, Надеждо, мъничка Надеждо,
докога така ще оцелееш?
© Ангел Веселинов All rights reserved.
