Наколеничила пред себе си от слабост
Понечих днес да те погаля,
Животе мой, но не посмях.
Понечих да те изпреваря
и от сълзите да пожъна смях.
И пак съм тук, в един и същи ден...
Наколеничила пред себе си от слабост,
а времето навярно си тече без мен,
като река, пресъхнала от старост.
Стоя, набожно втренчена в стените
и денонощията без отчет броя.
В едно съм вплела нощите и дните,
щом денем се откривам във съня.
Заспивам по средата на мечтите,
между куплетите на песента.
Пред многоточията се оплитам
и стъпките ти в пясъка следя.
И пак понечих да те имам нямо.
От частите ти дом да си строя.
Зазидани прозорци да издигам
и каменна плоча, вместо врата.
А ти така сърдито се намръщи,
че съм поискала от себе си да те спася.
Ти може би си там, но аз съм „вкъщи” -
научих се над тебе да летя.
© Николина Милева All rights reserved.
