Намеци
Дъга ли бях?
И дъжд ли ти ми бе?
Зеленото под миглите безсънно е.
Очите ми намекват за небе,
но всъщност отразяват земно дъно.
Превърна ме с боите си в жена,
мечтаеща пейзажа си безимен.
Ръцете ми намекват топлина —
не струпвай върху тях душевна зима!
Безбройни багри, а един статив —
как би побрал там изгрева ни златен!
Копнежът ми намеква порив див,
а ти опитомяваш чудесата.
От този стих и ред да прочетеш,
денят ти ще забрави миг кахърен.
Целувките намекват за валеж,
но ти си предпазлив.
Махни чадъра!
През мислите те вдишвам с ритъм нов,
на дъждове и цветове осъдена.
Сърцето ми намеква за любов
и чака точно ти да му я сбъднеш!
---
© Станислава All rights reserved.
