Напролет
Душата ми – във зимна клетка,
затрупана от снегове.
Нерадостна е тази гледка
и радва мойте врагове.
А тялото ми се смразява
и губи пориви и страст.
И зле това се отразява
на мойте песнички и глас.
Че слънцето не се показва
и снеговете не топи.
Студът жестоко ме наказва –
компромисите не търпи.
Но аз ще чакам да поникнат
кокичетата под снега
и те в душата да надникнат
пред погледа и на врага.
И ще стопят те таз' покривка –
ще лъснат белите чела.
А слънце с топлата усмивка
ще призовава за дела.
© Никола Апостолов All rights reserved.
