Инстинктивно засуках като бебе от спомени стари.
Преминах набързо през малкото мои години.
Всеки сън става все по-жесток и кошмарен,
а небето – все по-черно. И без помен от синьото.
Слънчогледите, уморени, гледат право в земята.
Остарелите птици се отказаха и от клон, и от песен.
Блъскат клюн във пръстта за предало се семе посято.
Всичко живо посърна, щом не знае къде си.
Пренебрегнал сам разума търся ясна причина.
Как се случва животът? По случайност? Не, карма?
Как без теб дните се превръщат в години
и светът плаче с мен – тъжен и солидарен.
Ще се справя. Слънчогледите пак ще гледат нагоре.
Птици стари ще запеят пак песни на клоните.
Тази страница тъжна ще остане затворена.
Твоя свят ли дочух – скръбни сълзи да рони?