Натъжено море
Поплаках си днес тайно, за морето,
а то не отрони нито сълза.
Помаха за сбогом с ръчичка детето,
обърна се, брегът запустя.
Замоли ме вятърът, тих и безшумен,
поискаха чайките малко храна,
а кеят - пустеещо дивен и шумен,
потърси в морето малка мечта.
Попита моряка, скитащ и вечен,
дали ще я срещне някъде там,
или все така да мечтае обречен,
ще търси я той - тихо и сам.
Отвърна ми слънцето - топло, изгарящо,
на облак в прегръдката спряло за миг...
"Морето мечта е - безкрайно, запазващо
и спомен, и огън, и детския вик."
© Белисима All rights reserved.
