Навремето
Навремето аз пишех стихове,
навремето и теб те имаше.
Отиде си, и взе със себе си
душата ми, мечтите, думите.
Душата ми се върна, всъщност
да бъда честна – ти я сам прогони
Забрави я, на улицата в тъмното
бездомна бе, отново приютих си я…
Мечтите ми – измислих нови,
животът без мечти е погребение.
Рисувам слънцето, и ново утре,
в което ти да нямаш връщане…
Но думите… Къде отнесе думите,
за Бога, ти не осъзнаваш силата им...
Не им посягай, чакай, остави ми ги
с тях всяка сутрин да те доубивам.
19.04.2012
© Александра Георгиева All rights reserved.
