Не идвай, ако не носиш глас!
Не идвай и наужким не пристъпвай,
ако не носиш глас
в разгара на излишното ми лято,
че този сън тежи като сълза на ангел,
която пада в огледалото,
където аз отдавна не поглеждам.
Тъй бели са косите ми,
лицето няма мимики за нищо,
прегърбената сянка се съмнява,
че има на какво да се усмихне.
Ако пристъпиш, как ще ме познаеш?
И за какво съм ти такава?
Почакай да надвикам катаклизмите
на знойния апокалипсис,
почакай да измия очи в рехавината
на ято детелини,
да кацне пеперуда на косата ми
и сянката ми лудо да танцува...
да стигне до превала усмивката на ехото
и живи ветрове да облекат надеждата,
че ангелите чуват
последното "Обичам" на вселената
и аз ще се събудя...
