Не питай никога
за вчера.
Там те няма.
Няма ме и мене.
Залостих входната врата.
И всяко връщане
е загуба на време,
не мога нищичко
да променя.
Не ме притискай
със въпроси
и догадки.
Да трупам пак
вина върху вина.
Те бяха като
втора кожа,
в тях се скривах.
Мълчанието
носи тишина.
Отново чакам тук
на прага ти -
новородена,
със шарф от есенна мъгла.
И гола-голеничка
ще замръзна
като ледена висулка,
ако поискаш
да се облека.
© Христина Комаревска All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
