Не презимувай в този сън!
НЕ ПРЕЗИМУВАЙ В ТОЗИ СЪН!
Наясно бях, че ще си идеш.
Защо бе този маскарад!
По спуканите керемиди
дъждът се плисна – и не спря!
Наля очите ми с олово,
и скулите ми дълго дра.
А нужно бе едничко слово –
да ме спаси. И без игра.
За миг да зная, че съм нужна,
че ненапразно се пилях,
щом в дланите ти – непослушна! –
аз общи пътища чертах.
И после сгушвах доверчиво
глава и вярвах на лъжи.
И всичко бе така красиво,
че закопнях да продължи.
Пленен от ледни браздулици,
трепери тихият ми дом.
И сякаш някой всички птици
оттук прогони мълчешком.
Излишно – спрях! – да се надявам.
Засъска зимната мъгла...
В снега следите си оставят
прекършените ми крила.
© Валентина Йотова All rights reserved.
