Не си отивай, здрачът ако падне
НЕ СИ ОТИВАЙ, ЗДРАЧЪТ АКО ПАДНЕ
Понякога съм крива като гвоздей –
забит със злост от упор в твърда талпа.
Яростта ли ражда черни гроздове
с пиперливи и отровни залпове?
Сънувам често натежали лодки –
завърнали се в залива след улов,
и като лава рибата клокочи,
а сянката ѝ в мен се прекатурва.
Прискърцва кеят, хелингът ръждясал
под тежкия товар мълчи изгърбен.
И усет за надвисваща опасност
руините на залеза поръбва.
И не е дом морето за самотник,
прелеят ли вълните в тъмносиво,
и гневни запрепускат в хоризонта
дъждовни облаци, развели гриви.
Тогава моля се да се опълчиш
на хищника у мен – без род и име.
Попадна ли под сянката му вълча,
ела и с капчица любов спаси ме.
© Валентина Йотова All rights reserved.
И ние поназнайваме туй-онуй 
