Не, не съм си изгубила думите,
те са тук, скрити като постарому.
Мълчаливо сега ще поровя в душата си
и гледай. Гледай как бликва поезия.
Да, признавам, изгубих аз себе си,
уморих се да бъда тихата, кротката.
Ще крещя и ще чупя, ще излея сърцето си,
ще започна да дишам – само за себе си.
А пък ти ще ме гледаш с очи ошашавени
как превръщам водата в огън, изгаряйки.
После тихо ще седна, ще потъна в мълчание,
а пък ти целуни, докосни ме, обичай ме... ...