Не знам
Понякога разравям самотата си,
И търся някъде прашинката тревога,
Постилам си мечти, за да се смея
И убеждавам себе си, че мога...
Поникна като цвете във душата ми,
oткъсна сенките и ги превърна в мисли.
Забрави да ми кажеш, че си вятър,
oт който да избягам пак не искам.
Събра отломките от моята тревога,
направи крепост страшна и безмълвна.
Създаде истина обсебваща и строга
И ме помоли към сърцето ти да тръгна.
Сега съм като скитница в мъглите,
oткъснат свят, отречена идея.
Съдба без смисъл, търсеща душите,
kоито да разбирам не умея.
Не знам дали си топлата усмивка
или измислен образ от мечтите.
Дали частица от душата ми ще искаш
или ще ме целунеш под звездите.
© Ани Тодорова All rights reserved.
