Неандерталско стихотворение
НЕАНДЕРТАЛСКО СТИХОТВОРЕНИЕ“
"И никого не мога да осъдя.
И никому не мога да простя."
Андрей АНДРЕЕВ, “От миналото нищо не остана”
Палеолитни дъждове попиват в мене
и ветрове от мезозоя духат,
и все по-често срещам изумено
неандерталци в уличките глухи;
край мене скита нискочело племе
с едничък довод – яката тояга,
а в папратите, дявол да го вземе,
не мога от кошмара да избягам!
Задавят ме мъгли от плейстоцена,
насън сред саблезъби тигри бродя
и ме болят въпросите у мене:
Къде отиваме?
Къде ни водят?
Какъв бе този зъл нагон да сринеш
това, което с мъка си събирал,
това, което си строил с години,
за да се върнеш в калната си диря
преди столетия, далече в мрака,
при пещерните си роднини диви,
за да живееш там и там да чакаш
да дойдат дни богати,
дни щастливи...
Защо?
Каква бе тази лудост шумна,
на митинги, на шествия, на песни?
Нали очаквахме да дойдат умните,
а тръгнахме след лудите и бесните...
И може би веднъж, преди да съмне
над този свят на бесни и на луди,
в панелната си пещера по тъмно
неандерталски зъл ще се събудя;
космат и нискочел ще се събудя,
с внезапно оживяло в мене “вчера”,
за да разсея общата заблуда:
живеем днес, но в каменната ера!
© Валентин Чернев All rights reserved.
