Небето ме изпива
Моята няма китара без звуци
реди тихичко нота след нота,
струните ѝ докосват юмруци
и по нея ми свири животът.
Тя е малка, архивен модел,
не е лъскава, нито фамозна,
няма звездни миражи и цел,
бих добавил дори, че е грозна.
Всъщност нямам китара. Не свиря.
Всичко тук е във плен на метафора
и оставят следите ми диря
по водата... море в древна амфора...
Аз съм дух, но живея във тяло
на човек, във сън на делфини,
а небето нажежено до бяло
ме изпива... сгрешило ме с вино...
25.07.2019.
© Георги Каменов All rights reserved.
