Небето заваля
Небето заваля
Небето прегоря и се намръщи,
а аз стоях под него с празна чаша.
Земята е кърмилница за вълци,
и птиците остават вечно жадни.
Навярно затова летят високо,
гнездото им е люлка от сърдечност.
Към синьото откриват сто посоки,
небесен ручей дирят за утеха.
Жадувах с този ручей да се слея.
(Нали ми обеща да не пресъхва).
Да се превърна в белоснежен лебед,
че вълчата ми същност е присъда.
Небето ме пригали щом притихнах
и заваля с най-нежния си шепот.
Повдигнах се на пръсти да го стигна
и птица чух да бие във сърцето ми.
Цвета Иванова
© Цвета Иванова All rights reserved.
