Недопитата чаша
Защо си тръгваш точно в този ден?
На масата оставяш пълна чаша.
И мен оставяш - тъжен и смутен.
А може би и мъничко изплашен...
Навън е празник. Влюбени танцуват.
Днес сбъдната е тяхната мечта.
А ти със мен дори не се сбогува -
премръзнал стрък от хвърлени цветя.
Къде отиваш - ведра и спокойна?
Остана неизкупена вина,
че корабът ни плаваше с пробойни
и се разпадна в първата вълна.
Защо не спря?... Дори не се опита
в очите ми безмълвни да потънеш...
Да вдигнеш тази чаша недопита.
Да я изпиеш жадно. И до дъно.
Е, вече тръгваш... В мрака сам оставам
с бутилката и няколкото фаса...
Изминаха години оттогава...
А аз те чакам все на тази маса...
© Бианка Габровска All rights reserved.
