Неизбежно
Галопират годините неспирно
като подгонено стадо диви коне,
пътеките обрасли в бурени сиви
белеят от прах на уморени нозе.
На гриви в кичури сплъстени
бяла нишка проблясва в нощта
и сякаш лъч се забива в сърцето
от несподелена с живота мечта.
Гъста се стели мъглата навред
и пътят става невидим и млечен,
аз знам, че си там, далече напред
и те търся с поглед замрежен.
Побелели от влага очите горят
набраздено лицето се свива,
в колко бръчки копнежи личат
и дъждът ги дори не отмива...
Но проблясва внезапно синева
и ме плисва неземна росица,
а във вените пулсира кръвта,
разредена от гореща сълзица.
© Миночка Митева All rights reserved.
